Дълбоководни бръщолевеници

Какво ли е да бъдеш
риба въдичар от преизподнята?

Да бъдеш независим
от слънчевата светлина
и сам да произвеждаш електричество –
хилядолетия преди каквито и да е
изобретатели.
Да си си хищник по природа.
24/7 да си себе си, да не умееш
нищо друго.
Да си дребосък, но заедно с това
една от най-страшно изглеждащите
земни твари.
Мъжът ти винаги да е под… перка
и да не може да живее без теб.

Какво ли е все пак да бъдеш
риба въдичар?

Да имаш челюсти – гигантски
за размерите ти – и да можеш
да поглъщаш плячка,
в пъти по-голяма от самия теб.

Да бъдеш отрицание на всички
чисти земни идеали
и въпреки това да си венец
на природното творение.
И всяко мигане на светодиода ти
да е изкуство.
Да е изкуство всяка
безскрупулно погълната от теб
наивна риба.
Всяка грозна гънка по лицето ти и
всяко твое тромаво придвижване
да са изкуство.
24/7 да си себе си и нищо друго
да не знаеш. Нищо друго да не можеш.
Да си просто жител на
дълбокоокеанското спокойствие.
Там, където няма
излишества от звуци.

Какво ли е да бъдеш жител
в преизподнята?

Там се случва често да си грозен,
албинос, прозрачен или сам
да произвеждаш електричество –
хилядолетия преди каквито и да е
изобретатели.
Над теб да има километри вода,
а под теб да са комините на Ада.
Да хапваш морски сняг
в началото на лятото и да не знаеш,
че го има Слънцето.
А “живот извън вода”
да е еквивалентно
на фантастика.

Но в дълбокоокеанското спокойствие
фантастика не съществува.
Фантастиката е реалност там:
и нищо чудно ако станеш жител някога,
добра приятелка да ти е някоя
прозрачна морска краставица.